Джон Лоу - Кредитният вълшебник на Франция?

Светът винаги изглежда готов да приветства нововъведения в сферата на финансите и банковото дело. Такива например са хедж фондовете, които, след като са създадени малко след Втората световна война, изключително набързо набират популярност, за да се превърнат в една от важните организации в сферата днес; друг пример са ипотечните облигации. Но исторически погледнато не всяка „иновация“ в действителност е такава – може тя просто да е добре забравен стар експеримент. А преди Чарлз Понци да изпише със „златни“ букви името си в тази категория „пионери“, банковото дело помни още по-грандиозния експеримент на Джон Лоу.

Винаги увеличавайте кредита

Още в ранните си икономически трактати, писани когато той е около тридесетгодишен, роденият в Шотландия Джон Лоу акцентира ясно върху идеята си, че държавата трябва да направи каквото може, за да се увеличи размерът на кредитите в икономиката. В неговите виждания тя е можела да постигне това чрез създаването на национална банка, която да отпуска кредити посредством пари, обезпечени с благородни метали и земи. Но в родината му тези виждания не стават популярни по това време, затова Лоу започва да спекулира и да пътешества, като става популярна фигура във финансовите центрове на Стария континент през първата половина на XVIII в.

През този период, продължил до около средата на второто десетилетие на века, Лоу популяризира концепцията си за засилването на отпускането на кредити. Но идеите му с времето претърпяват промяна. Той вижда, че обезпечаването на парите чрез физически активи (тоест това, което в теорията се нарича стокови пари) само би попречило на увеличаването на кредитирането. Затова Лоу започва да разпространява нов вариант на теориите си, този път наблягайки върху фиатните пари (тоест парите, които не са покрити чрез физически активи и се приемат от индивидите заради законодателството, наложено от управляващите). С такъв вид активи на теория могат да се напечатат толкова пари, че кредитирането никога да не секне, са смятали някои икономисти, включително и шотландецът. През призмата на историята знаем обаче, че подобно виждане е катастрофално за икономиката, но към 1715 г. е звучало добре за мнозина, включително на височайши фигури като френския регент Филип Орлеански, с когото Лоу се запознава в Париж и който го уважава много. А спекулантът бързо получава възможност да развихри идеите си, тъй като след смъртта на Луи XIV през 1715 г. икономиката и банковата система на Франция са в тежко състояние.

Кредиторът на Франция

През пролетта на следващата година, покровителстваният от регента на страната шотландец създава първата централна банка в историята на Франция. Banque Générale Privée на теория е оперирала с активи, обезпечени в златни луидори (изборът им не е случаен – останалите валути в обращение в страната по това време са били девалвирани изключително бързо), но на практика финансовата институция е имала привилегията да печата собствената си необезпечена валута на воля. Разбира се, тя почти веднага след основаването си започва да оперира и с частични резерви, тоест е запазвала само част от депозираните от публиката средства като запаси, с които да си осигури ликвидност, а по-голямата част от влоговете, направени в нея, са били – въпреки очакванията на икономическите агенти – отпускани като кредити в стопанството.

Тези два фактора – възможността да печата неограничено количество пари и банкирането с частичен резерв – на пръв поглед дават много добри резултати, при това относително бързо. Размерът на кредитите във френската икономика рязко се покачва и, след като през последните години тя е била в стагнация, идеите на Лоу, изглежда, успяват да я вдигнат на крака. Благодарение именно на неговото кредитиране се откриват много нови предприятия в цялата страна, а търговията с ценните книжа процъфтява. На фона на тези събития, само две години след основаването си Banque Générale Privée е национализирана по молба на самия Джон Лоу, превръщайки се в Кралската банка на Франция. Тази институция, вече носеща акредитива на покровителство от държавата, се впуска в още по-мащабно увеличаване на кредитирането и в печатане на още повече хартиени пари, които не са обезпечени от нищо.

Колкото до самият Джон Лоу, той продължава да се възползва от близките си връзки с властите и използва огромна част от новонапечатаните пари, за да финансира собствената си компания – Compagnie de la Lousiane ou d’Occident  (Търговската компания на Мисисипи). Тя изкупува множество търговски предприятия в Мисисипи и в крайна сметка успява да се превърне в монополист – статус, който самият Джон Лоу е възхвалявал недвусмислено в теоретичните си постулати. А гигантските заеми от де факто централната банка бързо оказват отражение върху цената на акциите на компанията, които се изстрелват от 500 ливри през януари 1719 г. до забележителните 10 хил. ливри още преди края на годината. Разбира се, още през пролетта тяхната невероятна положителна ценова динамика привлича огромно количество инвеститори, които допълнително инжектират капитали в търгуващия с тютюн и боброви кожи монопол на Джон Лоу.

Паралелно с ръста на цената на акциите на Compagnie de la Lousiane ou d’Occident, във Франция продължават да растат и кредитирането, и количеството пари в обращение. Всъщност само през 1719 г. валутата е инфлирана със 186%, а до пролетта на следващата година цените на потребителските стоки се удвояват. Това не е учудващо – еуфорични от представянето на Compagnie des Indes (както е преименувана Compagnie de la Lousiane ou d’Occident), гражданите на Франция се впускат в разхитителен начин на живот. Изобщо не е случайно, че според някои френската дума за „милионер“ се заражда именно в този исторически период.

Реалността на кредитите настъпва

Историците не са постигнали единомислие относно това дали самият Джон Лоу е осъзнавал мащабите на балона, който е надул чрез централната банка на Франция и Compagnie des Indes (в шокираща демонстрация на конфликт на интереси), или някои инвеститори са си дали сметка, че изстрелването на цените на акциите на компанията е било финансов балон. Във всеки случай, между април и май 1720 г. цената на акциите на Compagnie des Indes се срива от около 9 хил. ливри за акция до 4 хил. ливри за акция. Лоу опитва с всички сили да предотврати тоталния крах и на двете институции и дори стига дотам, че успява да издейства акциите на компанията му да се обявят за законно платежно средство, а количеството благороден метал в монетите да се понижи значително. Но това по никакъв начин не спира развоя на събитията. Както банката, така и Compagnie des Indes се сгромолясват. Депозантите в банковата система веднага откриват, че влоговете им са на практика несъществуващи – почти всички пари са били отпуснати като кредити на индустриите и търговците, които също обявяват масово банкрути, когато кредитната експанзия, осъществявана в период от четири години, рязко спира. Затова коментарът на професор Хесус Уерта де Сото изобщо не е учудващ: „Загубите са толкова тежки и страданието е толкова голямо, че през следващите сто години във Франция се счита за нетактично дори да се спомене думата „банка“ – термин, който за известно време е бил синоним на „измама“.“

Така иновацията на Джон Лоу превръща французите в мимолетни милионери и в последствие в бедняци за дълъг период от време. На практика той имплементира в страната феномени, които всъщност са добре познати – кредитната експанзия и инфлирането на валутата. Резултатите от тях също не би трябвало да са учудващи за някого. Самият Лоу също остава беден до края на живота си, след като в резултат на неговото финансово „нововъведение“ цялото му имущество е конфискувано от френската държава.