Кредитните фалити на българската икономика

Когато стане въпрос за кредити, разговорът обикновено се върти около задълженията на домакинствата или бизнеса. Но всъщност в икономиката едни от най-големите кредитори са държавите. Техните действия на кредитните пазари и представянето на техните дългови инструменти са толкова важни, че някои от тях (например доходността или лихвата по десетгодишните американски облигации) се използват като бенчмарк за промени в икономиките им или за потенциалните рискове пред тях (в случая на съотношението дълг към брутен вътрешен продукт).

Днес повечето страни по света са силно задлъжнели, почти винаги благодарение на действията на управляващите ги политици. Но проблемите с обслужването на кредитите не са нов феномен, уникален за нашето съвремие. Исторически има много примери за неуспешни политики и сериозна задлъжнялост и в тази статия ще разгледаме миналото на кредитите именно в България. 

Да фалираш за 15 години

Командно-плановата икономика в България е въведена през 1950 г., като с нея Българската комунистическа партия (БКП) на практика отстранява пазарните отношения в стопанството. Производството е подчинено на централизиран план и цените спират да се формират посредством търсенето и предлагането, а също стават регулаторно определени величини. За невъзможността подобна система да функционира икономистите са писали много още преди тя да бъде въведена, но страната става жертва и на други проблеми. Дори и плановете на партията да можеха да работят, всъщност от самото си начало те не биват изпълнявани. Същевременно износът, който и без това е до голяма степен насочен към останалите социалистически републики, е основно на ниски по стойност изделия, докато вносът е основно на скъпи продукти, включително на горива и оборудване. Това означава, че е било невъзможно местната икономика да коригира недъзите на икономическото управление на партията със собствени сили.

Затова не е учудващо, че стопанството започва да се поддържа на кредит, който не идва само от СССР, а е изтеглен в „капиталистическа валута“ (долари) и от банки от Западна Германия, Италия и други. А само десетилетие след въвеждането си, плановото стопанство на практика е в колапс. Общият размер на дълга възлиза на 3 млрд. долара и той бързо расте. За първото тримесечие на 1960 г. плащанията, които трябва да бъдат обслужени в краткосрочни рамки (през следващите тримесечия), се покачват от 115 до 129 млн. долара. При това положение и в резултат на липсата на валутен резерв, ръководената вече от Тодор Живков БКП не е в състояние да получи допълнително финансиране дори и от съветските банки. Те настояват първо да се обслужат дълговете по старите кредити.

В крайна сметка партийният лидер пристъпва към продажбата на златния резерв на страната, вълзизащ на 23 тона, срещу който получава сумата от 22,7 млн. долара. Всъщност „получава“ е преувеличаване, тъй като никаква част от тази продажба не попада в България. Средствата директно са изпратени към съветските банки, тъй като, както стана ясно по-горе, плащанията по кредитите, които падежират още през 1960 г., са огромни. Всъщност те са значително по-големи и от сумата, получена от продажбата на златния резерв.

В крайна сметка, благодарение на водената от БКП икономическа политика България изпада в неплатежоспособност, а отчаяните мерки, до които партийният лидер прибягва, оставят лева без златно покритие. Нещо повече, продажбата на златния резерв не спасява страната, тъй като осигурява само част от необходимата валута, а е само временна и недостатъчна мярка.

Вторият фалит

В светлината на икономическите събития, разразили се едва в рамките на две петилетки през 50-те години, не е учудващо, че българската икономика отново банкрутира. Нещо повече, нейният втори фалит се случва по-малко от две десетилетия след първия. В случая партията е изправена пред конюнктурни промени в глобалната икономика. Оранизацията на страните производителки на петрол понижава производството на суровината, което води до покачване на цените на световните пазари. Макар България да получава нефт от Съветския съюз, управлението на страната все пак не реагира адекватно на тези промени. А същевременно в страната се води усилена политика за развиване на тежката промишленост, което допълнително води до увеличаване задълженията.

Това е видно от водената кредитна и валутна политика. Справка на Българската народна банка показва, че външният дълг към 1970 г. е 1,3 млрд. валутни лева. Само осем години по-късно дълговете вече са 6 млрд. долара. От тази сума вносът на материали и оборудване от Западните икономики вече възлиза на съответно около 900 млн. долара и 350 млн. долара годишно.

В случая на помощ се притича Съветския съюз, ръководен по това време от Леонид Брежнев, който първоначално отпуска два спасителни транша на стойност по 400 млн. рубли. Освен това БКП получава някои други отстъпки относно техниката за оборудване на стратегически обекти като ТЕЦ „Марица-Изток“, ТЕЦ „Варна“ и АЕЦ „Козлодуй“. Благодарение на позволението българската страна да търгува свободно с оръжие, без да плаща лицензи, и в резултат и на други реформи, външният дълг във валутни лева е понижен през следващите пет години – от 4,5 млрд. лв. през 1979 г. до малко над 3 млрд. лв. през 1983 г. (всички цитирани числа са от книгата на разследващия журналист Христо Христов „Тайните фалити на комунизма“.)

Ендшпилът на кредитното фиаско

Този сценарий обаче се оказва временна глътка въздух за българската икономика. Всъщност след това леко понижаване на външния дълг на страната, БКП продължава да използва нови кредити за поддържането на стопанството на изкуствено дишане, а последиците от тази политика са катастрофални. Благодарение на кредитирането, с част от което са обслужвани минали кредити, външният дълг на страната се изстрелва от около 3 млрд. долара през 1983 г. (валутният лев е разчетна единица, която е малко по-скъпа от щатския долар, а към 1987 г. 1 валутен лев = 1,50 лева. Този курс ще се промени година по-късно на 1 валутен лев = 2 лева) до 10,7 млрд. долара през 1989 г.

Към този момент страната, затънала до шия в кредити, вече от две години е в технически фалит – нещо, за което предупреждава председателят на БНБ Васил Коларов. Нещо повече, вече текущите разходи по обслужването на международния дълг на страната са по-големи от приходите ѝ и за да се покриват вноските по кредитите на практика централната банка е принудена да тегли нови кредити. Същевременно вътрешната задлъжнялост на фирмите в българската икономика е впечатляващите 26 млрд. долара. А вече без възможност за подкрепа от СССР, комунистическият режим в страната рухва окончателно под собствените си кредити.

Резултатът от хроничната задлъжнялост в стопанството е тежкият колапс на икономиката от 90-те години. Самите кредити, които към 1993 г. вече са в размер на над 13 млрд. долара, ще се изплащат години наред, стоейки като воденичен камък на врата на икономиката и данъкоплатците.